В този живот има едно нещо, в което можем да сме сигурни: че всички ще умрем (освен ако Второто пришествие на Христа не дойде за нас приживе). Смъртта е единственото фиксирано, неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква. И ако аз се опитам да забравя това фиксирано събитие и да скрия неговата неизбежност от себе си, тогава самият аз ще съм губещият. Истинският хуманизъм и съзнанието за смъртност са взаимно зависими променливи, защото само като осъзная и приема реалността на предстоящата ми смърт, аз мога истински да живея. Както забелязва Д. Х. Лорънс: „Без песента на смъртта песента на живота става безсмислена и глупава.” Ако игнорираме измерението на смъртта, ние отнемаме истинското величие на живота.
Това е изразено много силно от митрополит Антоний Сурожки:
Смъртта е пробният камък на отношението ни към живота. Хората, които се страхуват от смъртта, се страхуват и от живота. Невъзможно е да не се страхуваш от живота с цялата му сложност и опасности, ако се страхуваш от смъртта.[...] Ако се страхуваме от смъртта, никога няма да сме готови да поемем крайни рискове; ще прекараме живота си като предпазливи и боязливи страхливци. Единствено ако съумеем да срещнем смъртта лице в лице, да я проумеем, да определим мястото й и нашето място спрямо нея, само тогава ще сме в състояние да живеем по един безстрашен начин и в пълнотата на нашите способности. Единствено съзнанието за смъртта ще даде на живота тази непосредственост и дълбочина, ще направи живота живот, ще го направи така интензивен, че тоталността му да се побере в настоящия момент.
Обаче нашият реализъм и решимостта ни да „осмислим” смъртта не бива да ни доведе до принизяването на втората истина: смъртта е тайна. Въпреки всичко, което ни се казва от различните религиозни традиции, ние не разбираме почти нищо за:
... неоткритата страна, отдето
никой пътник се не връща...
Наистина, както казва Хамлет, страхът от нея „озадачава волята”. Трябва да удържим на изкушението да се опитаме да кажем прекалено много. Не бива да банализираме смъртта. Тя е неизбежен и сигурен факт, но тя е също така великото неизвестно.
Отношението на трезв реализъм, с което следва да посрещнем смъртта като факт, е добре изразено от св. Исаак Сирин:
В сърцето си винаги бъди готов за идването на смъртта. Ако си мъдър - ще я очакваш всеки час. Всеки ден си казвай: „Може би пратеникът, който идва да ме вземе, вече е пред вратата. Какво правя, седейки тук? Ще трябва да си отида завинаги? Никога не ще мога да се върна отново.”
Лягай си с тези мисли всяка вечер и размишлявай върху тях всеки ден. И когато дойде времето за тръгване, иди радостно да го посрещнеш: „Ела с мир. Знаех, че ще дойдеш и не пренебрегнах нищо, което би ми помогнало в това пътуване.”