Смъртта е прекратяването на живота на живите организми във физически измерим аспект.
Смъртта е потенция, която започва от самото раждане. Организмът върви още от детство само в една посока - към смъртта. Затова в природата всяко живо същество се стреми да има поколение - така то остава да живее чрез своите гени, а в човешкия свят - и да остави духовно наследство - знание, култура или опит за следващите поколения.
Има различни теории за смъртта. Религиозните я описват като стадий от човешкото развитие, при който съзнанието не спира да съществува - християнство, ислям - или то се разлива в едно по-съвършено съзнаване - будизъм, индиански схващания. Има убеденост дори, че нашето съзнание е просто храна за друго нечовешко битие (виж Кастанеда).
Смъртта е най-същественият момент от разбирането за живота, човека и културата въобще. В емблематичния си бестселър "Живот след живота" Реймънд Мууди разглежда над 100 случая на хора, които са преживели "клинична смърт", но впоследствие са се върнали към живота. Издадено за пръв път през 1975 год., това класическо изследване на живота след смъртта предизвика революция в популярното отношение към този феномен и наложи Мууди като водещия световен авторитет в областта на преживяванията на прага на смъртта. Според него всички хора, които умират, имат общи преживявания. Те виждат т.нар. тунел, през който бързо преминават и след това се срещат със същество, което е благосклонно към тях. Оценяват живота си и ако оживеят на операционната маса, върнали се с тези преживявания, се променят в духовен и социален аспект.
Според християнското разбиране за живота след смъртта всеки човек при кончината си остава известно време на земята. Той е дух, който - подобно на възкръсналия Христос - е ефирен. След 40-я ден той минава през митарствата, където се оценяват постъпките му на Земята. Ако на всеки грях, който е извършил, ангелът му хранител не съумее да извади добрина, която да замени злото, душата отива в ада.
Културни различия
Смъртта се разбира в различните култури съвършено противоположно. Така например в съвремието тя е нещо лошо и болезнено за семейството и обществото, но при първите жители на българските земи - траките - смъртта е била оценявана позитивно - като избавление от трудния земен живот. Хората са се обличали с бели одежди и са празнували, когато някой е починел. Нещо повече, за всяка жена е било чест да съпроводи съпруга си в неговия път, като бъде погребана жива заедно с него. Траките са погребвали, за да продължат в отвъдното, с техните воини конете и кучетата им, както и златото на мъртвия.
Неестествена смърт
Според новините на БГ Фактор в България броят на самоубийствата (над 1 000 на година) надминава няколко пъти този на убийствата. Жените правят повече опити за самоубийство, но при мъжете леталният изход е по-чест.
Народни обичаи при смърт
Народът е убеден, че съдбата на човека е определена още при раждането му, но не се знае кога ще дойде краят на живота му. Обичай е, щом болният издъхне, да се приготви кравай, който бива изяждан от присъстващите за здраве. Вярва се, че едва тогава душата излиза от къщи и се върти над комина. Следва месенето на друг кравай - препеченяк, който също се изяжда и след който душата се отправя в дългия си път. Характерно е да се отварят прозорците или вратата, да обръщат паниците наопаки, да покриват огледалото и портретите Мъртвецът се облича в чисто облекло, обикновено ново, и бива покрит с покров - бяло платно, вярва се, че в него покойникът се явява пред бога. На умрелите момци и девойки обличат някоя младоженска дреха.
Съществува вярване, че в гроба умрелите имат същите нужди като живите, и затова в ковчега се слагат ябълки, хляб, сухи плодове. Постоянен обичай е слагането на пари в джоба, за да се откупи от оня свят. Многобройни са обичаите за предпазване на умрелия от вампирясване - полагат се край трупа кръстче, чесън, икона, тамян. Известяването на смърт става с редки удари на черковната камбана. Мъртвецът е оплакван от близките със силен глас. Смята се страшно и грешно да не бъде оплакван. Самото оплакване съдържа спомени, характеристики на умрелия, подкани да се върне оттам, гдето е отишъл.
Навсякъде умрелият се слага в ковчег (ракла, сандък). Преди изнасянето му от дома близките се прощават с покойника. Гробището обикновено е близко до селото и гробът се нарича къща или дом на умрелия. Всеки присъстващ смята за дълг да хвърли пръст върху ковчега и да каже: “Лека ти пръст” или “Бог да те прости”. Напускайки гробището или стигайки у дома си, близките си измиват ръцете - за да измият лошото от себе си. Обикновено за умрелия се коли курбан - агне, овца, говедо, когато се блажи, и риба - през пости, но никога не се употребява свинско месо.
Върху гроба, откъм главата се слага кръст. На четиридесетия ден се прави трапеза на гроба. Други помени се правят на третия и деветия месец, както и на първата и третата година. Траурът се изразява в облеклото и поведението (жалене) на близките. Жалещите жени носят черни дрехи, черни забрадки и нямат никакви накити.
